Самосъжалението е опиум за масите. Когато си съчувстваме групово преживяваме катарзис(ако някой все още знае какво по дяволите беше това), оргазъм(който може - да изсимулира един за каузата), успокояваме се, че Аз може и да съм зле, ама другите колко са по – зле от мен... И ти става на душата едно такова кафяво – като намазано с най – сладкия и най – нискокалоричния течен шоколад. Можете да пускате SMS – и за децата, кучетата, марсианците и така да си спасите душата. Пускането на SMS – и е придобило статута на 10 пъти “Ave Maria”. И все едно сте си пуснали душата в най – новата енергоспестяваща пералня с прах 10 в 15.
Всъщност няма смисъл да заблуждаваме когото и да било. Ние имаме една диагноза и едно нелечимо заболяване: Емоционални Инвалиди. Има хора, които смятат, че ако им е жал за бездомните кучета или за гладуващите деца, са много, ама много добри. Грешкааа!!! Единствената цел на всички ни е да не се окажем на мястото на бездомното куче, гладуващото дете, изоставената алкохоличка, която се е самоубила или на човека, чиято къща е рухнала. Ние умеем да съжаляваме единствено себе си, поставяйки се в ситуацията на страдащи. Всъщност ние помагаме постоянно и единствено на ненаситното си АЗ, не и на този, който има нужда от това.
Ето как изглежда истината: ние масово не се влюбваме, а се вкопчваме в хората – за да не останем сами. Ние не изпитваме щастие, а само моментни еуфории, които никога не идват без бутилка водка и огъната под тежестта на печеното прасе(стана дума за него вече) маса. И това е оптимистичен вариант на еуфорията. Плачем единствено за себе си.
Не че се хваля, но го мога. И аз съм емоционален инвалид. Не се влюбвам, не мразя, не съм щастлива или нещастна, не посрещам нещата със спокойствие. Изобщо не ми пука. Не ми пука за нищо. Единственото, от което се интересувам, съм АЗ. С годините съм успяла да еволюирам до пълна емоционална деградация. И се гордея с това. Всичко започва съвсем невинно - просто идва един момент, в който осъзнавате, че всъщност всичко около вас отдавна е спряло да ви вълнува. Най – вероятно сте на 16 и съучениците ви до един са влюбени. А вие сте прочели „Спасителят в ръжта”, „ Соларис” или „Самотният бегач на дълги разстояния” и сте разбрали колко безсмислени са всички около вас. Колко безсмислени сте самите вие. После идват всичко онези хора, които пресичат живота ви и се разминават с него – и в опитите ви да си причините болка, за да си докажете, че ви е останало нещо, всъщност стигате до момента, в който преминавате всеки праг – и спира да ви пука. Тогава можете да сложите душата си в инвалидна количка и ако ви е кеф – да я тикате с вас, за да си напомняте, че я има или – да я оставите в някой хоспис, за да се грижи някой за нея, докато тя умре.
Надали някой се е родил такъв, но... На всички добри хора, които не са съгласни с мен – желая весели празници. На емоционалните инвалиди мога само да кажа – яжте повече розов захарен памук. Лепне по пръстите, сладък е, топи се бързо и оставя усещането, че наистина нещо ви се е случило.
Искрено ваша: Светлина за живота, огън за слабините.
Ло.Ли.Та.
Аз - нагла? Аз - назидателна?!? Не, никога!!!
Иначе - благодаря за вниманито ;)
Да се усмихнете истински сутрин като станете,да благодарите от сърце затова че може да ходите,че може да чувате,да виждате...че имате какво да ядете и че не спите вънка на студа.Затова,че сутрин до вас се усмихва някой и ви обича от цялото си сърце.
Затова,че можете да излезетя и навън да ви очаква цял нов свят за изследване.
А бездомните кучета и гладуващите деца,са нещо което винаги го е имало и ще има.Не подаваш ръка или храна,за дати олекне на теб,а за олекне на тях.Защото докато ти можеш да живееш и да рабориш,да изкарваш прехраната си,е човешко да помогнеш на някой в беда.
А за душата в инвалидната количка даже няма и да коментирам.
Не мога да повярвам,че има хора с такива разбирания.
Извинявай,ако съм била груба,не е лично към теб,просто пост-а ти ме провокира и натъжава.